Питаш ме защо пия. 
Не ти отива да се интересуваш. Фалшът прекалено много личи в думите.
Но пък така или иначе ми се говори.

Не помня.
Не знам как.
Помня зимната буря, кишата, мокрите ми дрехи и обувки.
Помня плоската бутилка с някаква гадост и безбандеролните цигари, подадени ми от Азотеца.
Колоните на центъра на града издраскани с графити.
И препикани.
Онова в бутилката ме освежи за кратко, а после за дълго ми остави горчив вкус в устата.
После се разделихме, той тръгна към тях или към рок-клуба.
Аз не знам накъде.

Помня четвъртитите камъни, настилката макадам подаваща се спорадично от асфалта.
Снега и студа.
Цъфналите ми обувки.
Вятъра.

Вървях без посока. Без цел. Без мисъл.
Беше тъмно. Лутах се. 
Минавах покрай врати на домове, изкорубени и грозни, като гърбавите фигури на вещици. 
Прозорците на сградите се изкривяваха в уродливи беззъби усмивки, размазана светлина.
А после и сградите изчезнаха.

Остана само студът.
Даже и снегът свършваше. Или пък е било толкова тъмно, че вече не сум го виждал. В крайна сметка има ли значение?
Понякога всичко, целият живот на човека, цялото съществуване се свежда само до това- да правиш крачка сред крачка, да стъпваш, напук на себе си. Туп. Туп. Туп.
Не знам имало ли е път.
Дори да е имало по някое време е свършил.
Нямаше град. нямаше светлини. Нямаше врати-вещици.
Само пустота.
И тя.

Като изкривен образ на древна богиня.
Висока старица в дрипи и черно.
Сляпа.
В ръцете с теглилка. 
Усмихна се , или по-скоро устните и се разтеглиха и видях, че езикът и е отрязан.
Не беше сляпа. очите и бяха избодени.
И протегна към мен теглилката.

А там , на двете железни паници имаше само две неща, мили мой.
На едната клуп и въженце. На другата- пълна бутилка. Алкохол.

Ти кое щеше да вземеш?

Стискам ги и двете в ръцете си. Шишето в дясната. Бесилото- в лявата.
И само от мен зависи всяка вечер,
кое от двете ще се окаже по-тежко на блюдото.