Перилата на моста, каменна връзка към Бдинската крепост, в сянката, скритото отсъствие на светлина, което стените ми дават.
Снегът вали.
Големи, мокри парцали шибат лицето ми, впиват се в мен, изсмукват мрак и чернилка от душата ми и се стичат надолу където се размесват в рядка кашица с малкото светлини от града, на кал. Тъмна, гъста кал. Кал в която затъваш, която издава глух звук под нозете ти, кал която се катери по теб, която те прегръща, обвива, стиска.
Пуша цигара след цигара. Те ..и без това не са много, но ми трябва дъхът им, имам нужда от горчивия пушек. Надявам се някой да дойде по някое време, цигарите свършват. Може и непознат да измуфтя.
В парка няма никой.
Паркът е огромен. Километри бетонни алеи, напукан асфалт и локви, големи, криви дървета, почернели от мокротата на снега. И тишина.Пустош.
Вятърът се блъска в стените на крепоста, свисти, студено, свирепо, някъде горе, из кулите.Вятърът е далеч.
Звукът е близо.
Дълбок тътен. Бучене. Грохот. От самите недра на Бдин, сивите каменни основи, впити в земята, покрити с мъхове камъни, протегнали напукани пръсти към самите недра, вкопани в земята.
Викът ги разкъсва.
Остро.
Пронизително.
Отхвърля напластения мрак, в агония, идваща някъде от долу, някъде много под крепостта, писък на хиляди гласове гърчещи се във болка, сякаш самият ад се е разтворил и окованите души се издигат нагоре в спирала на горест, носейки своето разкъсано страдание, опитващи се да се захванат, да изпълзят.
Искам да сляза при тях.
Изкам да се вплета в безтелесните им пръсти, да държа в шепи лицата им.
Искам да ги погледна в очите, всичките, хилядите, милиони прокълнати, стенещи, викащи  духове, да взема болката им и да им оставя в дар тишина.
Вместо това бягам.

Видях го през твоя поглед... Невероятно!