Казват , че са изминали вече девет години , откакто Смъртта отнела детето на Маурън. Девет години , от нощта , когато детето се мятало в треска , а майка му  кършела безпомощно ръце. Девет години , откакто то поело, рязко, с хриптене дъх и отпуснало глава..
   Казват че преди нас по тези земи живеели хора облечени в кожи.. неразбираем бил езикът им, и лудост имало в очите им. От всички Богове почитали само Владетеля на подземноито царство... Нашите войни ги победили в бран , и землищата им сринали а хората избили... но долу из деретата имало един оцелял.. и той бил Жрец , та живеел вече стотици години на границата между живот и смърт.. в служба на черен господар...

   И тогава , в онази нощ, Маурън, грабнала мъртвото тяло на детето си и хукнала надолу, към Пещерите на Мъртвите. И там сред скали и изсъхнали бурени , тя открила Жреца и двамата сторили жертва от стар, забравен ритуал и отворили проход към света отвъден, с надеждата синът и да се завърне...И синът се върнал.. Но вече не бил Той. И не бил сам.....

   Нашият народ казва-ако наистина обичаш някого- остави го да си отиде. И ако пътищата ви се пресекат отново- бъди щастлив. Ако ли пък не- нека споменът топли дните ти.
   Ето как любовта на майката към детето довела Злото в нашия свят.

Защото Светлина и Мрак са свързани и се преплитат , та трудно е да ги различиш едно от друго, а и те се превръщат, та често доброто се обръща на Зло , а Злото се оказва Добро. И накрая те тъй се сливат , че вече няма Бяло и Черно , ами само едно Сиво, а то е най-страшното , защото Сивото е Смърт.

   ...Казват , че Призраците са сиви... но то не е тъй..защото нашата представа за сиво е цвят. А Призраците са отсъствие на цветове. Девет години откакто бродят по земята ни... и дето минат пръстта изсъхва , а живите същества заболяват и умират. А след тях идва Мъглата...Нашите магьосници се опитаха да ги спрат, но бяха разбити и погубени , защото бяха приучени да използват Земната сила, а Призраците отнемат магията на дърветата и минералите...
И светът става сив и безплоден, сух , като тях самите.
И за докосването им няма лек, защото те не са болест на тялото , ами на духа...

Те приличат на хора. Но само приличат. Бродят без да чуваш стъпките им. И не хвърлят сянка , защото самата им същност е Сянка.

   Виждал съм докоснатите от Призрак. Треперещите ръце и падащата коса, изгнилите венци и оредяващи зъби. Но не това е страшното , ами онази велика пустота, която е на мястото на погледа. Вглеждал съм се в очи, тъй потъмнели , че в тях не откририваш следа от смеха , дето някога е струял от тях, очи в които сега има само безнадеждност..
   Няма магия , която да ги спре. Нито усещат стомана или сребро. Казват- Сатаната ги е изпратил да прибере душите ни.

   Миналата нощ мъгли обвиха селото ни....
Тежки , лепкави талази обгърнаха къщи и дървета, прониквайки във всеки дом , погасяйки всяко огнище. И тежко тупваха в калта блеенията на овцете и гласовете на хората.
   Тогава от нищото изплуваха Призраци.
Още в първия миг хукнах да бягам. Боговете ще ме осъдят на вечна мъка, но изоставих жена и деца. Утеши ,Кралице , духът на моята Лотен и неврустните ми дечица..ако все още мъртвите отиват при теб, па макар и вече в Богове да не вярвам..Съществуват само Сенките...
   
   Цял ден бродих из пущинаците и вече знам- няма изход. Мъглата е обвила целия свят и само аз , тук в скалните пукнатини съм оцелял. Но нощта идва , а с нея пристъпва мъглата, а там живеят Призраците... И ще срещна отново Лотен и Брена и Райън и Окна... но вече няма да са те , ами ще ме докоснат със студените ръце на Сенки.

   И ще ме задърпат те , ще изстръгнат душата ми и ще ме направят като тях- Призрак. И дано не помня какво съм бил, ами ме сторят на твар безразумна, защото от това най ме е страх- спомените.

   Слънцето гасне и Мъглата започва бавно да пълзи...
Светът е мъртъв , а аз съм последният оцелял...
Призраците идват , а аз стоя тук и ги чакам...
     Стоя и ги чакам..