Всички вие имате светове,
удобни, малки черупки,
в които хората са най-малко по две,
в които все нещо се случва.  

Аз блуждая в пустота,
по пресъхнал път безпределен,
скитник бродещ в самота,
безпосочен, сляп и бездеен.

  Световете ви като звезди
ми проблясват, но твърде далече
уморено отвръщам очи
от светлината им-огън негреещ.  

И поставям пак крак преди крак
в своя бавен ход къмто Нищо
преброждам безкрайния мрак
и със сивкав калем го описвам.

  После листите свои захвърлям
като пътни знаци след мене
ако скитник друг ги съзре
да може към мен да поеме.