Тя няма снимки. Фейсбук. Електронен адрес. Не можеш да я чуеш по телефона. Нито да седнеш до нея в парка. Защото е илюзия.
Всъщност всичко започна много отдавна. Аз съм провинциален, писател. Блогър, от тея дето не издават книги. Имат посредствена външност и работят гадна работа за страшно малко пари.
От седем години живея с клинична депресия. Нещата, от самото ми раждане, никога не са били особено ок. Но в топлата зима на 2012, когато всички чакахме Апокалипсиса като наша последна надежда, свойствената ми меланхолия и непрактичен романтизъм ме изведоха на пътя на депресията, униполярното разстройство и паническите атаки.
В резултат- с трупането на годините се увеличаваше и социалната изолация, до момента в който изгубих всичките свои приятели. На няколко пъти се опитвах да рестартирам системата - да намеря нови хора, да започна на чисто. Без успех. В един момент единствените ми контакти с хора станаха посещенията в кварталния магазин и служебните контакти на работното място. В моментите, когато имах такова. Все по-трудно ми е да се задържа на някоя месторабота. Но не за това е въпроса.
Тя се появи в точния момент. Като едно малко чудо. Като..хм... магия?  Всичко започна с едно съобщение в блог. Бях в период на криза. вече над 10 дни не бях излизал от стаята си. Прозорците ми са зазидани. Имах някаква храна в хладилника. Няколко кутии цигари. Няколко бутилки алкохол. Единствения ми досег със света отвън беше синкавата светлина на монитора. Която потрепна. Някой четеше. И съдейки по появилото се съобщение- му харесваше. Остави въпрос, аз отговорих и на свой ред зададох въпрос, после отговор-въпрос, въпрос-отговор.
Странен чат. С непознат човек. Без снимки. Без телефон. Без лице. Без име.
  Отначало изглеждаше логично. Човекът се оказа жена, аз съм мъж. Живеем в кофти времена и всякакви извратеняци се въдят в интернет, особено пък в блогбегето. Нормално е една жена да пази анонимност докато опознае човека от другата страна на екрана. 
После.. еднакви вкусове за музика ( някой ще каже не е кой знае какво, ама аз слушам даркуейв и пънк и да те поздравят с "Бергология", когато уж си говориш с някой около двайсетте си години от малък задръстен провинциален град си е баси събитието). Близки вкусове за литература. Близки вкусове за кино. Все по-красиви разговори. Все по-задълбочен интелектуален контакт. 
И така до духът студен на февруари. Има стихотворение едно такова:
"Пакет захвърлени цигари,
игра на жмичка със дете,
духът студен на февруари,
цветя събрани във венец".
Романтика. 
Получих съобщение. Писмо. Малко листче хартия с прокъсани краища. "В парка съм. Намери ме. Подпис: Жив.Нед."
Помня как бродех из кривите и кални улици на града.Духаше студен дунавски вятър, алеите на парка бяха празни и само жълтеникавата светлина на фенерите от ковано желязо се мъчеха да пробият мрака. Опитвах се да стопля себе си на огънчето от цигарите и обикалях от единия край на града до другия. Ако беше жив Андерсен вместо "Малката кибритопродавачка" щеше да напише "Малката цигаропушачка". А ако някой иска да бъде модерен и да пробие в софийските писателски кръгове може да пробва с "Малката тревоманка"- историята за красиво синеоко девойче от Плевен , което умира, защото "Зипо"-то отказва, вкочанено от ледения студ на ШЗО-то и не може да си запали последната "двайска".  На сутринта я намират една улична котка с рижав оттенък на козината и багерист на средна възраст , които я погребват в трап-самоделка и й правят паметник от водопроводни тръби и свръзки.
 Аз Жив.Нед. не я намерих. Разбира се, продължих да я търся. Всеки ден ходех в парка. Обикалях улиците на града и се взирах в очите на всяка млада жена. Като лунатик. Като побъркан. Като.. какво?
Очите ми придобиха големи торбички от недоспиване и чатовете по цяла нощ с нея. Денем обикалях и я дирех, през пролетта джапайки с пробитите си обувки из големите локви, през лятото изгарян от слънцето и нахапан от комари. Така минаха седем месеца.
 Миналата седмица от чужбина си дойде братчедка ми. Добродушен човек. Милозлив. Донесе ми подарък -стария си лаптоп. Вика ми : "Айде, така и така съм доша тука, да взема те черпя един интернет". "Но .. аз имам нет. Почти само в интернета живея. И интернет приятелка си имам"- отвръщам. "Какво говориш, Виктор?"- смее се братчедка ми. "Та ти си безработен повече от година и интернетът ти от тогава е спрян. Даже и компютър нямаш, твоят се счупи отдавна".
 Светът се залюля пред очите ми. Излязох в градинката пред блока. Бръкнах дълбоко в джоба си и напипах бележката, която намерих в пощата си. Откъснато парче хартия , вероятно от стара тетрадка. Пръстите ми пробягаха по задната страна на листчето, където имаше грапави неравности. Внимателно ги разгънах. Паснаха идеално на скъсаното от лицевата част. Надписът се озъби срешу мен в злобна гримаса. Листче от стара тетрадка с надпис, вероятно част от песен или някогашна самоделна обложка:
"В парка.
Намери ме.
Живот недействителен".  

***
Психолозите казват, че в условия на изолация хората започват да халюцинират. Например това се случва много силно при затворници в изолаторни килии или хора принудени да прекарват дълго време сами на затворени пространства. Колкото по-голяма е изолацията - толкова по-реалистични са халюцинациите. Явлението е известно като "Ганцфелд ефект" или "възприятийна депривация". В случай на социална изолация понякога халюцинираме несъществуващи връзки. С несъщестуващи хора.

Това подкопава доверието в себе си. Разни разкази, в които се оказва, че не осъзнаваш, че фантазираш.
Реалността за мен е такава: момичето е било истинско. Може би видът ти е бил отчайващ. И не ти е сигнализирала, че е в парка. От там нататък минава една година, но ти не осъзнаваш това, потънал в депресия и алохол.
Беше интересно да посетя Дунав, но в Де.
:D

Първата стъпка за излизане е да си намериш някаква работа и поне 1/3 да похарчиш за себе си-дрехи.
Успех с намирането на работа при такава хубава диагноза.
:D