Човешко стадо, скупчени в единия ъгъл на стобор от мрамор и камък, сред пролетна кал и фекалии.
Безкрайна върволица души, изгубени ръждиви окови припичащи се на слабото слънце.
Миризма на пот и урина.
Някъде там отпред Добрите Господари се смеят, опипват мишци и задници. 
Животни в кланница.
"Вдигни ръката си, робе. Покажи тука мускул. Подскочи. Запей. Озъби се"
"Триста сестерции дами и господа, но само днес можете да купите за три".
"Криза е - сестерциите са малко, а робите хиляди".

На какво ли се надяваш, окаянико? Стискаш дъсчицата трескаво, надяваш се добър гoсподар да те купи. Да бие по- малко, да подхвърля някой кокал. Да не пикае във вечерята.
Вятърът роши косите- вътре въшките бягат.Оковите пречат да се почешеш.

Войник, селянин, технитарий. От Мизия, Илирия или Келтика.
Няма значение. Лицата- еднакви. Лицата са смачкани. Лицата беззъбо се смеят.

А някъде там, встрани на площада, нелепо врякат палячовци, на брой четиредесет и осем, обещават на робите щастие.

Бавно върви върволицата. Бавно робите стъпват. Поспират. Окашлят се. 
"Вдигни ръката си, робе. Покажи, сега, мускули.Подскочи. Запей. Озъби се. Струваш триста сестерции".