Зрачната светлина на септември, примесена с дъх на мокро мушкато и кора от дървета. Клен и липа пред Народната библиотека, пейка опръскана от помпите на "Паркове и градини", малки капчици вечерност, които пролазват в дрехите ти и студено целуват кожата.
Има някаква граница между сенките на околните сгради, невидимо сплитане на неотражателни тухли, споени здрави с хоросана на отиващото си лято.
Отдалеч някой се опитва да ти натрапи идеите си, или просто своите изкривени престави, използвайки мегафон от старите. 
Крещи за демокрация и бъдеще,макар че бъдеще няма а демокрацията да е вредна за българина ( защото демокрацията е вирус и тръшва).
Градът е от мръсен мрамор.
Чужд ми е този град, притискат ме формите му, бетонните колоси и ми ръбят някак си сградите.
Затварям очи и стискам в шепата си дунавски камък, винаги го нося в мешката си, блатна е земята откъдето идвам, друго си е парчето варовик.
Варовикът някога е бил живо същество. Праисторически охлюв или някаква си там гадина, седял е милиони одини и се е взирал с каменните си очи, морето се отдръпнало, образувала се равнина, незнайно как бликнал и Дунав. После се заселили траките, а келтите ги избили и започналинда къртят камъка, да го оформят в блокове.
Незнайно кой нашественик срутил сградата и останал само камъкът в ръката ми. 
Бял призрчен свидетен на всичко.
Събуждам се и отново съм в София, бучат автобуси и автомобили намусени хора бързат за Никъде.
Паля цигара и се усмихвам на мушкатото.